Историята на Анелия

Здравейте!

Казвам се Анелия и съм горд представител на порасналите деца с ВСМ! Моята диагноза е Междукамерен дефект и пулмунална атрезия. Накратко, това е доста рядко заболяване и може да се каже, че съм голям "късметлия", защото никой не знае как и докъде може да се развива моята недостатъчност и колко време ще реши да живее с мен! Истината е, че ставам и си лягам с молитва и благодарност, но не сме ли всички ВСМ-човечета така?

Искам да Ви разкажа моята история – откровена и лична, защото тя може да Ви даде надежда или вдъхновение, че колкото и тежък да е животът ни, ние трябва да се усмихваме и да го приемаме с отворени обятия!

Всичко при мен започна, когато бях едва 1-годишно бебче! Не помня много от този период, но помня, че мама ми разказваше, че не са ѝ давали много надежди да оцелея! И ето ме – днес съм тук и Ви разказвам това – няколко месеца след приказната ми сватба, няколко години след страшния Ковид-19 и около 30 години след това "предупреждение"!

Да, никога не съм била на 100% като другите деца – аз не мога да тичам, не мога да карам колело, не мога да плувам, не мога да се катеря нависоко и когато ми е студено, горещо или лошо, променям цвета на кожата си в синьо-лилавата гама (благодаря на модната индустрия за измислянето на фон дьо тена). Но въпреки всичко съм изкачила Белинташ, Бузлуджа, Дяволското гърло (да, знам, че е пещера, но има мнооого стълби на изхода), Шипка, Альоша, Перперикон и други такива мини върхове, равняващи се на Еверест за моето сърчице! (Със скоростта на костенурка, естествено, не завиждайте на търпението на моя мъж!)

Ако си роден с такъв дефект като мен, имаш два избора пред себе си – да се приемеш такъв, какъвто си, и да живееш живота си колкото може по-добре, да бъдеш добър и зареден с позитивизъм човек, за да минава всичко по-леко; или да се "разсърдиш" на света и да си винаги начумерен, всеки да ти е виновен за състоянието ти и да мразиш всичко хубаво на този свят! Аз винаги избирам първото! Повярвайте ми, от личен опит знам, че когато се усмихваш на света, той ти отговаря със същото! Може би и по тази причина съм късметлийка за това, че имам страхотно и грижовно семейство и че всичките ми приятели са ме приели като равна и не са ме карали да се чувствам "болна" или "различна"! Хората, с които съм заобиколена, са моя опора и дори ме мотивират постоянно да надскачам себе си и възможностите си! Разбира се, случвало ми се е някой нарочно да изтъкне моите недостатъци с цел да ме обиди (няма човек без недоброжелатели), но в такива случаи ми помага моето силно чувство за самоирония! Не мислете обаче, че съм над нещата!- Не! Аз съм най-голямата паника на света и всяка лека болка в областта на сърцето, която усетя, е "моят гранд финал".

И въпреки това обичам да се предизвиквам! Когато бях на 21 години, заминах на студентска бригада в САЩ, където работих за пръв път в живота си и то на три места. Напрежението, което всички се притесняваха, че няма да ми се отрази добре, ме караше да се чувствам още по-жива! Всъщност тръпката от новото място, от новите хора и усещания тогава ми помогна да открия и страстта си към пътешествията. Обичам да пътувам и това са моментите, в които съм най-щастлива!

За тези човечета с ВСМ, които се притесняват да летят и да пътуват по-дълго – не се вторачвайте в страховете си, аз не го мислех много-много и ми се случиха страхотни приключения!

Летяла съм със самолет до Англия, Америка, Германия, Италия. Пътувах с кола цяло денонощие до Австрия, ходих на сватба с кола до Украйна през Румъния и издържах "100 часа" път с автобус до Турция. Понякога да се изправиш срещу страховете си е най-доброто, което може да ти се случи! На другия край на света хората също ме приеха такава, каквато съм, и нито веднъж не се почувствах като аутсайдер!

Страхувам се как ще протече животът ми в бъдеще и затова не пиша повече, за да не предизвикам съдбата.

Мечтата ми е един ден да имам и аз едно геройче, което да ни радва, ядосва и много да ни зарежда с усмивката си. Макар да ми се струва прекалено дръзка, знам, че ще се случи, когато дойде времето

Затова нека приемем живота си такъв, какъв то е! Да приемаме болестта си като уникалност, а не като недостатък, и да намираме щастието в малките неща, които ни заобикалят!