Моята история

„Здравейте! Преди да Ви кажа защо съм тук, само да уточня, че имам вроден сърдечен порок, преживявала съм две сърдечни операции – на 5 и на 10-годишна възраст, с метрална клапна протеза съм и приемам Синтром.“ Така се представям в лекарския кабинет. Не с име, не с години, нито пък с някаква друга личностна характеристика, а с една диагноза или модерно казано – здравословно състояние.

Да, но аз съм много повече от това! Притежавам красиво име, на 27 години съм, чувствам се щастлива и обичана. Имам си своите амбиции, мечти, наравно с това и страхове. Не съм просто една диагноза. Аз съм човек като всеки друг.

Пътят към това себепознание обаче е доста дълъг и трънлив. Когато си малък, си мислиш, че нещата ще се променят. Че това е временно състояние, което ще изчезне. Че ще бъдеш като останалите връстници, тичащи назад-напред, каращи колело и състезаващи се помежду си. Мислиш си, че ще дойде ден, в който таблетките ще свършат, както и това житейско изпитание.

После започваш да осъзнаваш, че това няма да се случи. Че след всяка изпита опаковка от лекарство, ще последва нова и нова. Че краят ще настъпи паралелно с твоя край. И това е не просто тежко, на моменти е смазващо. Хората ти повтарят, че ти си „герой“, но всъщност не си такъв. Точно обратното. Ти си просто човек, когото го боли, страхува се и се чувства ограбен. И тогава…

„Когато не можеш да промениш обстоятелствата, се променяш ти самият.“ –

репликата, която ръководи живота на майка ми след поставянето на диагнозата ми и която реплика вероятно е ръководила и моя живот, без дори да го осъзнавам. В момента това е по-вярно от всякога.

Осъзнах, че не мога да променя обстоятелствата. Това е моята съдба. Но съм тук, жива съм и докато това е така, трябва да се възползвам максимално от тази възможност.

Може и да съм ограбена, да. Но пък съм и получила много. Затова вече не се чудя защо аз съм „болна“, а други – не. Не тая гняв или тъга към ситуацията. Приех, че това съм аз и ще бъда себе си, - всички плюсове и минуси на моето здраве, тяло и душа.

Един от най-любимите ми кардиолози, а те, повярвайте ми, са били доста в през годините, казваше: „Не си преминавала през всичко това, за да стоиш статично като цвете в саксия. Не гоним дълголетие, а качество на живот“. Беше много прав. Макар че лично аз гоня и двете. Затова винаги съм наблягала на ученето – с идеята, че ще ми трябват знания, тъй като ще живея достатъчно дълго, за да ги упражнявам. Залагам усилия над работата си, за да си осигуря бъдеще, и се забавлявам по един или друг начин в свободното си време. Живея с мисълта, че ще има утре и аз ще съм част от него.

За приятелите, колегите и близките ми аз съм си аз. Не съм диагноза. Но мисля, че това е така, защото аз го приех и зададох този тон и за останалите. Радвам се и съм горда от това си решение и постижение. Ако сега се появи фея-вълшебница и ми предложи да промени живота ми и да бъда „здрава“, няма да се съглася, защото това означава да загубя себе си. Не искам да променям живота си, защото той ме е направил тази, която съм днес. А аз обичам тази версия на себе си.

Сърцето е едно много особено творение.

От една страна, бие неуморно и те поддържа жив физически. А от друга, одухотворява душата ти. Когато балансът на двете измерения е нарушен, насочва повече енергия в другата посока. Не го губим. Нито страдаме от липса на сила от негова страна. Силата си е тук. Просто трябва да я намерим и насочим в правилната посока.