Историята на Деляна

Здравейте,

Историите, които разказвате за порасналите пациенти на НКБ много ме радват и се възхищавам на всички за борбеността и упоритостта на такива деца и техните родители. Аз самата не се чувствам толкова силна, имам късмета да не ми се е налагало да бъда (или поне съзнателно). И си казвам - колко хубави истории, много искам и аз да дам кураж на някой, но аз нямам такава история.

И изведнъж ми просветна - аз нямам такава история точно заради хората от НКБ, които са се погрижили аз никога да не разбера какво е това да си дете и после възрастен с ВСМ!  И четейки историята на Цеци съвсем се вдъхнових - просто първите изречения от неговата история са същите, които аз бих написала за себе си :)

Родена съм преди 40г в Сливен - до изписването напълно здраво уж дете.

На 24 час в къщи, участъковия лекар между другото съобщава за ''едно леко шумче'', което не е зле да се огледа, но нищо смущаващо.

Все пак мама беше дете почти израснало в окръжната болница в града –

баща ѝ - главен счетоводител, вуйчо ѝ главен лекар, много лели сред сестрите и лекарките. Правят няколко прегледа, които действително показват някакъв шум и нещо не както трябва, но какво конкретно - трябва  в София да кажат.

Следват пътувания до София, не знам колко точно, окончателната диагноза е поставена октомври същата година - клапна пулмонална стеноза, средностепенна, на горната граница към тежко степенна. Първите години от живота ми това не се проявявало и пречело по никакъв начин, освен че два пъти годишно пътувахме до София за да се наблюдава. Мама никога не ми е говорила за състоянието ми, аз не знаех и не разбирах за какво са тези прегледи, приемах пътуванията като някакви разходки, защото тя съчетаваше идванията ни тук с гостувания при многото приятели които имаше. Дори не ме беше освободила от часовете по физическо в училище (каквото ми се е полагало), но аз не съм и имала някакво усещане за дискомфорт.

Все пак в един момент са ѝ казали, че сърцето вече започва да се натоварва и трябва да се извърши корекция на клапата.Тогава съм била към 7-8 годишна възраст. Това ми го разказа майка ми преди няколко година когато я разпитах за състоянието си. По нейни думи се е наложило непланирано изчакване от около 2-3г., заради неналични медикаменти??? и тя не беше сигурна защо; (аз сега поглеждайки назад, това е около 1989г, може да е имало някакви сътресения и в болниците при т.нар преход, не знам).

Та на 14 април 1992г  ми е извършена корекцията. Независимо, че съм била сравнително голяма, на почти 10г. от престоя в болницата не помня кой знае какво. Престой три дни с още две момичета около моята възраст в стая, не и ми помня имената, друга голяма стая за игра и много малко храна, все бях гладна :) Един ден една сестра ми обясни за сърцето, за камерите, за клапите, а аз изобщо не разбирах за какво ми говори. В последствие в къщи седях и се взирах в камерата на хладилника и недоумявах как такова нещо, че и две, са се събрали в гърдите ми :)

Събудих се в реанимация, питах за мама, по едно време ме свалиха при нея и след още ден или два ме изписаха. Нищо не разбрах. Три дни престой, за балонна дилатация. Просто малка дупчица на сгъвката на крака, която след няколко часа спря и да ме боли даже.

От тук нататък останаха единствено контролните прегледи до 18г в отделението. Така и не разбирах защо при ехографиите и заключенията мама винаги плачеше. Това не се беше случвало никога преди корекцията. Днес от позицията на майка на две деца, започвам да разбирам какво й е било.

И ето, толкова години по- късно аз имам един напълно нормален живот, без изморявания, задъхвания и каквото там би се случило без корекцията. Танцувам (народни танци), плувам, ходя с часове в планината. Имам две НАПЪЛНО ЗДРАВИ деца, първото родено нормално, а второто със секцио, (поради седалищно предложение и заплетена пъпна връв).

В тази история аз се чувствам най-второстепенния участник. За мен главните герои са родителите ми, лекарите и всички около тях в отделението.

Искам да вдъхна кураж на всички майки, които седят или ще седят пред вратата на реанимация в очакване на новини за детето си,(както мама каза че е седяла). Аз не спирах да питам за нея, а тя е била там, само зад няколко врати.

Искам да благодаря на всички лекари, сестри и останалия персонал за професионализма, всеотдайността и грижите за всички малки пациенти. И за загрижеността към порасналите пациенти.

Знам, че съм късметлийка няколко пъти- първо да ми се "падне сравнително леко" състояние, после да попадна на точните хора, които да ми помогнат по най- добрия начин и впоследствие да няма остатъчни усложнения до днес. Знам, че има и хора, които нямат моя късмет, но се надявам на тях хората от НКБ да успеят да помогнат по най-добрия начин.

Разбрах за асоциацията преди няколко години, благодаря на хората, които стоят зад нея, възхищавам се на това, което правите.

Поздрави

И бъдете здрави :)