Историята на Теодора

Здравейте,

Казвам се Теодора Михайлова Йорданова, на 38 години. Родом съм от град Кюстендил.

От доста години живея и работя в град София. Имам мъж и две деца, момчета – на 11 години и 4 на години.

През 2001 година, на 17-годишна възраст, бях оперирана по повод МПД-долен синус венозус с яздене на долна празна вена, със затваряне с директен шев.

Всички доктори и други медицински лица, които работеха с мен, а и не само с мен, бяха прекрасни, а отношението към всички бе професионално. Ходех на контролни прегледи през три, през шест месеца и се чувствах винаги спокойна и обгрижена.

Но с навършването ми на пълнолетие се сблъсках с проблема, че вече не съм дете и няма кардиолог, при когото да си водя консултации, периодични прегледи, системно наблюдение върху това какви медикаменти пия след операцията и още много други въпроси и проблеми, с които ние, порасналите „деца“ с ВСМ, се сблъскваме.

През 2011 година, когато забременях с първото си дете, трябваше да търся специалист, който да ме насочи дали трябва да спра хапчетата (тогава пиех Б-блокери, преди това доста години пиех Кордарон) и как да ги спра – все въпроси, чиито отговори ми бяха нужни и наложителни.

Сега, с появата на COVID-19, се появиха други въпроси във връзка с това как ще ни повлияе тази болест – да се ваксинираме ли; с коя ваксина е най-добре да се ваксинираме ние (слагам НИЕ, защото имам много приятели, познати, които са със сърдечни операции). Звъним си едни на други и се разпитваме, защото няма към кого да се обърнем, няма кардиолог, който да знае нашата „история“ и да ни насочи адекватно.

Всичко това обаче си има и своята хубава страна. Създаваш приятелства за цял живот, научаваш кое наистина е важно в живота и се научаваш да се бориш.

Ще остана за цял живот благодарна на доц. Анна Дашева, д-р Стоян Лазаров, Мила Маркова и всички, работещи в МБАЛ НКБ.